Обратно вкъщи.

От идеята да продължа живота си в Англия ми остана един ключодържател, към когото прикачих ключовете от новия си апартамент в София. Вероятно бях доста по-тъжна от климата и някак утежнявах обстановката, та се върнах у дома. Да не повярва човек, животът ми продължи кажи речи от там, от където беше спрял, та щетите са само върху банковата ми сметка. Откакто се върнах, дишам с огромно удоволствие мръсния софийски въздух и удоволствието ми от което, граничи с лудост.

В последно време си мисля за зоната на комфорт и за това, колко точно си готов да излезеш от своята, за да направиш място на друг човек да влезе в живота ти? Защо се страхуваме да бъдем сами?

Понякога дори не става въпрос за чувства, нито за нещо, което не можеш да получиш от друг човек. Мазохистично е да очакваш да получиш, това, което даваш. Даваш ли си сметка, че понякога цената не отговаря на качеството. Ако не ме разбираш ще ти го кажа по друг начин. Представи си най-хубавата черна рокля на витрината на любимия ти магазин. Цената, не можеш да си я позволиш, обаче много я искаш. Не я мериш, знаеш, че ще ти стои перфектно, събираш парите и си я купуваш. У дома я разопаковаш и с огромно нетърпение я обличаш, но не ти стои добре. Правите те ниска, или дебела или де да знам каква, просто ти стои ужасно, НО, не можеш да я върнеш. Е? Цената заслужаваше ли си?  Ако ти бях казала, че можеш да върнеш роклята в магазина и да получиш парите си обратно, вероятно никога нямаше да си спомниш повече за нея. Но така ще я запомниш като роклята, едва си купи и никога не облече, защото беше много скъпа, обаче просто не ти стана, а ти беше глупава, че я купи без да я премериш. Замисляли ли сте се, че така е и с хората? Тях не можеш да изтриеш, те остават в живота ти, ако не в настоящето то поне са спомен, не се забравят. Защо плащаш толкова висока цена, за да бъдеш с хора, които „не ти стават“? 

Мъчим се да задържаме хора в живота си, които не искат да бъдат задържани, мислейки си, че без тях ще бъдем нещастни. Ще бъдем, но не заради тях. Ще бъдем заради себе си. Разделите са процес като настинката. Първо си мислиш, че на теб ще се размине, обаче не се, разболяваш се и след това ти минава. Може би не толкова бързо като настинка, но минава. Не, аз не знам кога, мога да ви кажа, че съм стигала и стигам ужасно далеч, опитайки се да избягам от себе си, но моето аз рано или късно ме застига. Няма формула, защото представи си, че любовта, която търсиш, в момента се отказва от теб, защото „ти си обрързан“, с човек, които въобще не те обича. Та нали аз след такава раздяла се влюбих в София, кой знае, може и мен някой да търси? Ами теб?

 

Коментари

Липсват ли ви латиноамериканските сериали?