Колко далече е твърде далеч?

Понякога бягайки от нещо можеш наистина да се озовеш много далеч. Например в Англия, по-точно в Манчестър и абсолютно точно на 1757 мили (според Гугъл Мапс) от живота си.

Как дойде самата идея не мога да кажа, беше като онези проблясъци на изключителна глупост, които просто не изчезват от главата ти, докато не ги превърнеш в реалност и ето!
След сравнително ужасен близо 4 часов полет, пристигнах в държавата на промените – политическите, метеорологичните и най-вече личните.  От момента, в който идеята бръмна в главата ми до днес, за скромните две седмици напуснах двете си идеални работни позиции, с които за месец изкарвах парите, с които родителите ми живеят средно около 3 месеца. Защо ще ме попитате? Както ме нарекоха на летището – аз съм емигрант и освен спестените си пари от перфектния си живот в София и това, което успях да напъхам в 25 килограмовия си куфар, тук нямам нищичко. Да се върнем на въпроса – защо? Не мога да си отговоря и когато днес на интевюто за разрешително за работа ме попитаха „ Йоана, вие защо дойдохте в страната ни?“ отговорих същото – не знам, блягодарение на което вероятно няма да получа въпросния документ.
Мисля, че всъщност избрах именно Англия, защото единствено тази страна е толкова безкрайно тъжна, колкото всъщност и аз съм била последната година. А едно от малкото неща, които знам от математиката е, че минус по минус, прави плюс. Мисля, че цялото пътешествие ми беше толкова нужно, за да въстановя емоционалното си равновесие, колкото в момента ми е нужна работа, за да възвърна финансовото си такова. Същото бих могла да кажа и за сексуалното, но ще го спестя за сега.
Истината е, че не спирам да си задавам въпроса колко точно далеч е твърде и колко извън себе си може да излезем, за да се чувстваме удобно в кожата си после?
И си отговорих някъде между въпросните два часа часова разлика – много далеч. Толкова, че да си повтаряш „какво по дяволите“ без да спираш и да не си даваш сметка в каква каша точно си се забъркал.
Разбира се, като изключим липсата на всякакъв нощен живот, има достатъчно кафенета на Costa и Starbucks, в които спокойно да отсядам, за да ви пиша колко всъщност отчайващо отчаяна съм.
Ако за София бях казала „Тя е идеална, за да страдаш в нея, то Манчестър не е!!“

П.С.: Обаче дрехите и книгите са ужасно евтини!

До скоро!

 

 

Коментари

Липсват ли ви латиноамериканските сериали?